В похвала на типичността на виното

Типичността на вината е тема, която обикновено остава някъде в страни, когато се коментират българските вина от настоящето.

Вярвам, че наближава времето, в което ще започнем да обръщаме по-голямо внимание на типичността на вината от различните винени региони на България. В тази връзка публикувам превод на анализ на известния винен журналист Робърт Джоузеф, който беше публикуван в списание Wine Busines International.

В похвала на типичността на виното

"Как се отнасяте към пицата с ананас? Като алтернатива, какво е вашето мнение за европейските дегустационни панели, които редовно изхвърлят вина на производители от най-висок клас, тъй като те не отговарят на критериите, определени за винената апелация?

С други думи, къде сте вие по отношение на „типичността“?

Трябва да призная, че имам смесени виждания по темата - и идеи, които са много различни от тези, които имах преди 20 години. Тогава бях доста използван за упражняване на тесногръдието на онези дегустатори, които отказваха да приемат надъбеното Pouilly Fumé на Didier Dagueneau или късния гроздобер на Jean Thevenet Mâcon Clessé. Не трябва ли, чудех се, производители като тези да могат да експериментират, като готвачи в кухня? Защо са били принудени да следват коловози, определени от предишни поколения?

По това време често се чувствах доста самотен, когато изразявах тези възгледи. Типичността, както ми казваха редовно, лежи в основата на виното и на апелативната му система. Без ясна представа за това какъв точно е вкусът на Pouilly Fumé и как трябва да се различава от, да речем, Sancerre или Menetou Salon, къде биха били студентите по WSET Diploma, MW и MS?

Днес, по ирония на съдбата, тъй като мнението ми се променя, изглежда, че други са тръгнали в обратната посока.

Съдейки по нарастващия брой материали, които съм чел и разговорите, които съм водил, шансовете да намеря англосаксонски писател за вино или професионалист със съмнения относно „типичността“ вече са почти равни. Защо, пита MW, Провансалското розе трябва да е бледо? Какво не е наред с 15% Volnay? И защо бяло от Minervois не трябва да бъде оранжево?

В моя защита, в дните, когато защитавах Dagueneau и Thevenet, те и техните колеги галски пионери бяха поставени в незавидна позиция от рестриктивните френски закони. В региони като Бордо и Бургундия, които не са имали Vin de Pays, ако виното ви не отговаря на правилата за наименование, трябва да го продадете като Vin de Table - с етикет, който не може да включва регион, сорт грозде или реколта. С други думи, освен ако не го разпространявате в малки количества на много специфичен набор от клиенти, то нямаше почти никаква търговска стойност.

Днес, както Vino da Tavola направи в Италия, Vin de France даде възможност на винопроизводителите да изследват всякакви непредвидени досега стилове и да ги предлагат на пазара с информативни етикети и на солидна цена. Никой не трябва да прави AOP, но ако го направи, те все още са длъжни да бъдат съдени от онези досадни дегустационни панели, които аз - за моя изненада - съм много по-готов да подкрепя.

За да обясня защо съм променил мнението си, бих искал да сравня ролята си днес с тази, която използвах преди - и да се върна към пицата. Като критик в началото на века пишех за публика, която вече се интересуваше достатъчно от виното, за да прочете думите ми - кохорта, която дори в национален вестник представлява по-малко от 10% или най-много 15 % от населението, пиещо вино. Искаха да знаят какво е новото и различното и дори да не го правеха, аз бях доста запален да им разкажа за това. Ако производител от Малборо направи Совиньон блан, който е вкусен, за разлика от всяко вино с това наименование, което някога съм опитвал, добре, какво друго може да бъде по-вълнуващо?

Сега аз съм бизнес писател, фокусирайки се върху по-голямата картина, разглеждайки целия рафт с бутилки и останалите 85% от купувачите, които просто искат нещо приятно за пиене на цена, която с удоволствие биха похарчили.

Закупуването на бутилка вино за тях обикновено прилича на поръчка на ястие в италиански ресторант. Повечето от нас имат доста ясна представа за пиците, които предпочитаме. В Обединеното кралство неотдавнашното проучване на Foodhub на пет милиона ястия за вкъщи разкри, че най-големият фаворит на британците е Маргарита, която представлява 44,9% от поръчките, Пеперони се намира в далечечното второ място с 15,8%, а Хавай - тази с ананас – е уважавана от 5,7%.

Каквото и отношение да имат към италианския оригинал, обаче, всяка от тези пици е типична за собствената си категория. Пеперони, Хавай или Маргарита, които поръчате в Хамбург, ще бъдат доста подобни на тези, които получавате в Ханой или Хонолулу. И в иначе несигурния свят това е много добре дошло.

И така, обратно към виното. Ако видя Chablis или Chenin Blanc на етикета на непозната бутилка вино, вече не искам първото да е леко подсладено поради топлата реколта или второто да е подправено с малко Gewurztraminer, така както не бих искал пицарията да е украсила моята Quattro Stagioni с малко ананас.

Да отпечатате наименование или сорт грозде върху етикет означава да дадете обещание на потенциален купувач; ангажимент да доставите вкус и стил, които той има основание да очаква. Medoc и Minervois трябва да бъдат така предсказуеми като Маргарита.

Обичам нетипични, иновативни вина, но не обичам да давам изненади на хора, които не ги търсят.

Производителите, които по някаква причина искат да излязат от пистите, трябва гордо да крещят за всичко, което отличава усилията им. С други думи, бъдете толкова готови да кажете на купувачите, че ще вземат Chenin-Gewürz или OranChab, както го прави Domino’s с популярната си тексаска пица за барбекю."

Робърт Джоузеф

Ако вярвате като нас, че винената култура в България трябва да се развива и харесвате тази статия, можете да ни помогнете, като я споделите!#споделинататък

Източник: Sommelier.BG